Старобългарското историко-летописно творчество от средата на IX в. до началото на XI в.

Резюме

  Конверсията на българите към християнството определя развитието на създаването на хроники в България от втората половина на IX век до началото на X век. По това време тя се обогатява по жанр. В края на IX век в България се появяват съкратени хроники на световната история. Те имат особено голямо значение за разпространението на историческото познание в обществото по времето на старобългарския език. От този жанр са запазени произведения, известни под името „Нстоrнкнн .зь. Б[ог]ь. въкратце,", написани от епископа Константин Преславски и „иМтопнсь.ць. съкrь.тъц1." Заедно те отразяват една от тенденциите в реорганизацията на българската историческа мисъл след приемането на християнството.

През този период съкратената форма на хрониките, характерна за България в края на VII и първата половина на IX век, също продължава своето развитие. Тя намира отражение в надписите на хрониките и в колофоните. Тези паметници са допринесли за укрепване на българското народно съзнание. Най-известните са: „Надписът на жупан Димитър" от 943 г. и „Надписът на цар Иван Владислав". В съдържанието на хрониките важни места заемат „историческото журналистика" и историческото повествование. Авторът е изследвал произведенията „О пнсмн11,хъ ЧfЪНО­fН.Зць. J(fь.Бfь.", разказа „Чудото на св. Георги с българина" и „Легендата за кръста от желязо".

Произведението „О пнсм~н1,хъ ЧfЪНОfН.Зць. КfЬ.БfЬ." е изучавано като историческо журналистика, което има най-голяма стойност за този период. То се оказва истинска апология на славянското дело. Историческите разкази „Чудото на св. Георги с българина" и „Легендата за кръста от желязо" показват, че част от историческата литература от края на IX и началото на X век започва да придобива по-голяма популярност. В съдържанието на хрониката-художествената литература влизат и някои произведения от църковната литература от периода на старобългарския език: първата биография на Наум, детайлната биография на Климент Охридски и биографията на 15-те мъченици от Тивериопол от Теофилакт Охридски, както и речта на Презвитер Козма срещу богомилите. Мястото на тези литературни произведения, включващи елементи на хрониката, в историята на хрониките от периода на старобългарския език винаги се определя от наличието на исторически данни. Няма съмнение, че техният външен принос разширява и задълбочава възприятието за съдържанието и формите на българската хроникално-историческа традиция от края на IX до началото на X век. Тяхната историческа основа се търси в особеностите на съставянето им, в ограниченото количество елементи на хрониките и в тяхното съдържание.

Преведените византийски хроники играят особено важна роля за формирането на историческата литература като такава в периода на старобългарския език. Благодарение на тях хрониките на Йоан Малала, Георги Монах-Амартол и Георги Синкел получават по-широко разпространение; чрез сравнителен анализ на гръцките и славянските текстове се посочват основните различия в преводите на хрониките на старобългарски език.

В последната част на изследването, посветена на влиянието на традицията на историческата хроника на старобългарски език върху „Поссть. Рfмшных мт", се прави опит да се докаже старобългарският произход на произведението „Скь..зr..нт о ПfНМЖ~­ннн кннrъ" и да се конкретизират, доколкото е възможно, старобългарските източници, които са взели участие в създаването на най-старите руски хроники. Чрез сравнителен анализ се предполага, че кратките данни, свързани с управлението на царете Борис и Симеон, най-вероятно са взети от превод на старобългарски на хрониката на Георги Монах.**