Комунистическата партия и краят на политиката на "Национално единство" в Италия

Резюме

Историграфията на следвоенна Италия все още е длъжник на темата за края на правителствата на наuионалното единство ( май 1947 г.) и на упоритите усилия на Италианската комунистическа партия (ИКП) да укрепи и отбранява във все по-неблагоприятните международни и вътрешни условия завоеванията си от периода на Съпротивата и непосредствено след нея. Основният спор върху nозициите на ИКП след референдума за република и изборите за Учредително събрание (УС) от 2 юни 1946 г., който се води в съчиненията с по-общ характер, дело на буржоазни автори, по същество се свежда, макар и с различни нюанси, до двете краrши становища - че комунистите изчакват удобния момент, за да пристъпят към пряка атака на властта или че разочаровани от резултатите от изборите, които за сетен път разкриват преходността на радикалните настроения, породени от борбата за национално освобождение, те се задоволяват с постигнатото, отказвайки се от осъществяване идеите на Съпротивата.
От своя страна марксистката историография по принцип поддържа официалната теза на ИКП, според която тя е следвала единствено правилната в тогавашните условия линия па поведение, умерена по форма, но класова по съдържание. Но като че ли и буржозните историци, и авторите-марксисти - и това е съвсем естествено, след като става дума за произведения, които само мимоходом засягат изследваната тема - по-скоро се плъзгат по повърхността на събитията, отчитайки един или друг положителен или отрицателен елемент в дейността на комунистите, без да оценят основното - голямата задача, която тогава трябва да реши партията.